Реших да почивам на нашето родно море, но дали ще повторя според вас?

Избрах за почивка родното българско Черноморие. Дали сбърках не знам, но ето моята история.

Стягаме багажа, пълним догоре багажника на колата. Децата сноват радостно превъзбудени около нас – знаят, че идват часовете на безгрижие, на дългоочаквана ваканция. Миналата година ги водихме в Турция, по миналата – в Гърция. Разбира се, че им хареса, за тях е без значение къде се намират, важното е купонът да тече.
Ето, вече сме по магистралата – аз, мъжът ми и двете ми пораснали деца. Картинката е обичайна – леки задръствания, ограничения, ремонти леки катастрофи. Нормалните неща за нашата татковина. Тази година сме решили да преоткрием нашето море. Да си спомним за дните, когато заривахме краката си в ситния блестящ нагорещен пясък.

Настроението е приповдигнато, все пак не сме ходили на наш плаж през последните 10 години. Пристигаме в семейното хотелче, посреща ни собственика, настанява ни. Не е зле: чистичко е, не е очакваната бутаница, която си представяме. Веднага нахлузваме банските и се отправяме към най-близкия плаж.

Слънцето пече, морето блести, децата са в екстаз и веднага навлизат в морето. Зелено знаме, всичко е на шест!

Решили сме всеки ден да сменяме плажовете, за да си спомним миналото и да има разнообразие. Иска ни се да си спомним младините, когато със съпругът ми бяхме безгрижни и ходехме със сто лева на море. Забравих да ви кажа, че сме избрали нарочно по-евтина дестинация – град Черноморец, всеки знае къде е.

Плажът, на когото стъпваме е къмпинг Градина – приказно местенце, където е възможно с колата да стигнеш почти до пясъка. Въпреки, че е август месец, в разстояние на 5 метра няма други плажуващи около нас. Рай за децата, които лудуват и не излизат от водата. Аз се отпускам на кърпата и си сърфирам из Нета. Мъжът ми вади любимата си книга и всички се наслаждаваме на тишината.

Ден втори: Започваме да обикаляме. Разбира се най-близката точка от нашето южно пътешествие добрият стар Созопол. Град, който имаше славата да е пълен до горе до средата на септември. Любим на софиянци,а и на хора от цяла България. Отиваме на плажа в стария град, защото си го спомняме много добре. нещата там изглежда не са се променили. Знамето традиционно е жълто, спасители свирят по хора с надуваеми предмети, в свободната зона е кърпа до кърпа.

Шезлонг е трудно да намериш по това време. Все пак намираме едно по-широко място и се настаняваме – инструктирали сме децата да не вдигат шум. Заемаме се с обичайните за плажа дейности – намазване на гърба, наместване на кърпите, лягане, книга, телефон, слънчеви очила. Отпускам се и ми става хубаво. Но…ето го това но, което най-после се появява на ден втори. Усещам как нещо около мен се движи, надигам се и виждам съседите ми по кърпа, които се настаняват на една педя от мен.

То че няма място на плажа е факт, но тази близост леко ме шокира.

Оказва се, че това са млада двойка, вероятно сгаджосана предната вечер в дискотеката. Мъжът отваря ледена биричка с едната ръка, а с другата е притеглил младата девойка до себе си. След малко започва яко натискане и мляскане. Нямам нищо против, но това става на 20 сантиметра от мен. Мъжът ми се изсмива, но и на него някак си не му е кеф. Решавам да ги игнорирам и се унасям в лека дрямка. След 3 минути чувам силен вик: „сладка царевичкаааа“ и дрямката замира.

Децата идват и ме гледат умолително. Взимам за 5 лева два сочни кочана и пак си лягам. Опала, от другата ми страна имаме вече нови съседи. Те поне не се мляскат, но вадят Спотифай плюс средно голяма колонка и си пускат дискотечни хитове. Всичко това се смесва с музиката от заведенията. Зад нас пък един обяснява половин час на майка си, колко било хубаво тук, как трябвало да дойде. Идилия. Всичко това го издържаме 30 минути и решаваме да се изнесем към първата кръчма, за да хапнем.

Понеже разказът е за плажовете, подробностите около кръчми и хотели ще ви ги спестя. Като цяло някак си всичко минава добре. Яденето е вкусно, не е безобразно скъпо, рибата е прясна. Следобед решаваме да сменим и се вдигаме чак до Лозенец. Все пак плаж “Оазис” е класика в жанра. Спомените нахлуват в мен, изплува спокойният плаж, където спим на палатки на самия пясък. Връщам се в реалността. Опитваме се да намерим шезлонг и чадър, за да седнем, не ни се рискува повече със свободна зона, заради величественото ни преживяване в Созопол. Но каква изненада – на всяка двойка с чадър и шезлонг е метната кърпа или детски играчки с цел запазване.

Шезлонги просто няма. Най-после намираме два разтропани почти в тревата, на 40 метра от морето. Сядаме благополучно, плащаме си ги. Ослушваме се. Около нас не се чува българска реч. Руснаци са окупирали почти целия район. Руски деца пеят неразбираеми песнички, атлетичен руснак се опитва да играе волейбол между хората. Велико.

Нямам думи. Бебета по жегата реват, една рускиня крещи по телефона на някой, който определено е в Русия. По едно време се появява безизразно гледаща сервитьорка. Поръчвам си малък джин с много лед и без лимон, тя ми го носи топъл, но за сметка на това с лимон. Когато й правя необходимата забележка, тя пуфти и отегчено ми го сменя. Изпивам го и веднага събираме багажа, тук не може да се седи повече.

Решаваме да погледнем към централния плаж на Лозенец, може да е по-различно.

Леле, тук е цяла София, ама по-скоро запасните й квартали. Татуирани фитнес-батенца със силиконови каки, шатрите пълни, лъскави коли. Чуват се разговори от типа “Гледай какво сочно парче докопах снощи”, “Дай да пием по още три, за да не изтрезняваме”. Гъзарите са навсякъде. Ресторантите около плажа следобед вече са препълнени. Всички гледат да се покажат. Гледката ни отвращава и ние си събираме багажа. Прибираме се в клетия Черноморец, там хапваме на спокойствие и тишина и си лягаме.

Ден трети. Решаваме да отлетим още по на юг. Където навремето бяха най-добрите ни плажове. Започваме от “Корал”. Срещаме се с известни музиканти, артисти, режисьори. Интелигентни физиономии общо взето. Пълно е със сърфисти, карат кайт. Чуват се тихи и приятни разговори. Всичко това ни допада и сядаме между тях. Все пак с течение на деня аз се оглеждам и забелязвам, че пясъкът не е почистен, че няма достатъчно тоалетни, че боклука прелива от кошчетата.

Пълно е с бирени кенчета наоколо. Усеща се мирис на алкохол, защото тук хората не спят, а се наливат до сутринта. Не всички, но има доста от тях. Отново се потапям в тишината, но не мога да спра да мисля. Защо не пазим? Защо сме такива и мърсим? Избрах за почивка най-чистия в миналото плаж, а какво се оказа?

Отиваме на Делфин – картинката е доста сходна, но тук поне е една идея по-чисто. Може би най-ми допадна Силистар, там някак си животът е спрял и хората ги мързи…

Няма да разказвам за останалите дни. От цялата почивка си правим изводите, че в България има страхотни места, но хората ги правят да изглеждат ужасни. Усещаме, че догодина някак си не искаме да повторим и по-добре да си останем със старите спомени преди 10 години.

Не защото не е хубаво, а просто защото винаги ще се намери нещо и някой, който на всеки 20 минути на ден ще ти скапе настроението. За паркиране и проблемите с трафика в Созопол е безсмислено да говоря. Шишетата с минерална вода и контейнерите за боклук, с които созополчани си правят частни паркоместа са ясни вече на цяла България. То не е само там, за съжаление.

На път към дома решаваме, че следващата планирана почивка ще е Испания, Италия или дори Албания. Може би сгреших като избрах за почивка за мен и семейството ми майка България.

Източник: Всекидневно